Писмо за онези, които Вселената събира отново и отново

Съдбата има удивителен почерк. Случва се двама души да се видят за първи път много преди пътищата им наистина да се пресекат. Един дълъг поглед, в който се чете явно желание да се приближиш, да заговориш, да поканиш на среща — докато и двамата сте още напълно свободни. Но в онази секунда срамежливостта и плахостта надделяват. Крачката не е направена, пътищата се разделят, но споменът за този поглед някак си остава вътре.

Минават дълги осем или девет години. И изведнъж врата се отваря, животът ви сблъсква отново, и в тишината се случва мигновено, пронизващо разпознаване. Всичко вътре крещи, че това не е случайност, но сега вече мъжкото его, страхът или чуждите обстоятелства не позволяват да се произнесат на глас простите думи: «Обичам те. Имам чувства към теб». И отново — раздяла за години.

Но Вселената обича завършените истории. Когато не се решим да направим избора си от първия път, тя не изтрива чувството — тя ни дава шанс отново, и отново, и отново. Тя ще повтаря събитията и ще ви води един към друг, докато най-накрая не отхвърлите страха и не вземете истинското си решение.